ТЕМИ: ("Железният Светилник")

Патриотичните и нравствени идеали на българина в романа “Железният светилник” от Димитър Талев

Димитър Талев е един самобитен представител в българската литература, а романите му са истински бестселър в българската историческа проза. След прекрасната трилогия за великия Самуил Д. Талев създава четирилогия, обхващаща по-новата история на страната ни, а именно – националното събуждане на народа срещу османското робство и борбата за българска църква и светско образование. Първият роман от четирилогията – “Железният светилник” се възприема като самостоятелно художествено произведение, което се дължи на всеобхватното разглеждане на всички проблеми, поставени като цяло в поредицата. В романа витае патриархалният дух и господства патриархалният ред, въпреки че от всички страни вече се прокрадват новите възрожденски идеи, появява се събудената за нов исторически живот българска народност. Затов аи сюжетното действие се развива чрез съдбите на героите в творбата. В една епоха, пълна с драматизъм и напрежение, непрекъснато застават един срещу друг двата свята – тъмното, но уютно и устойчиво царство на Султана и новите смейни порядки, дошли още с другоселеца Стоян Глаушев.Стоян влиза в дома на Султана, контролиран и строго напътстван. Той се отдава на тая чужда власт доброволно и съвестно изпълнява задълженията си на продължител на рода и грижовен стопанин. Султана, която е събрала всички представи на автора за жена и стопанка, бди над всичко. Властна и упорита, тя носи у себе си стремежа да издигне западналия род на дедите си и да го поведе на върха на вълната на бъдещето. Затова тя няма време за разнежване и успокоение. Всичко върши със зорко наблюдение и остър ум и никога не позволява чувствата и да излязат навън от привидната и студенина. Султана е преизпълнена със скрити жизнени сили, невероятни за дребното и незрачно тяло, съхранило в себе си дълбоки морални и нравствени ценности. Израстнала в нужда, тя е горда с родовата си традиция и отстоява решенията си като застава срещу целия град и срещу всеки, който се опита да я отклони от набелязаните цели. Нейният сложен и праволинеен характер изпъква още когато везе бялото платно за чеиза си в строги симетрични линии и без нито едно възелче, без нито един грешен бод. Дори в подбора на багрите и в неумолимата им хармония се прокрадва нейната сподавена скръб, а проблясъците на червеното доказват смелите и надежди и непобедимата и вяра в бъдещето. Това платно е като нейната душа – то е скрита изповед на мислите и, родени в студения полуизоставен дом на хаджи Серафим всред уникалната и самота. И времето на нейното мъжество наистина идва. Тя устоява на мълвата, отхвърля роднинската иерархия, преборва се с общината, но Стоян Глаушев остава в дома и и става неин законен съпруг – продължител на хаджи Серафимовия род. От този момент Султана застава като остен за него, непрекъснато го тласка напред, докато не го вмести в новото му жизнено пространство и не го нареди до най-изтъкнатите майстори на преспанската чаршия. Нищо не може да я спре в издигането на семейството, нищо не може да я изкара от равновесие, дори смъртта на първородното и дете. Само душата и знае какво чувства тази силна и несломима жена. След мъжа си Султана се заема да отгледа, възпита и изгради като личности своите деца. Безкомпромисна към идеята за онаследяване на бащиния занаят от големия син, тя отстъпва пред желанието на малкия Лазар да учи. Макар и да не показва, тя истински се радва на неговите успехи в училище и с готовност го изпраща със сина на преспанския учител Климент Бонков да учи в Охрид. Тя зорко бди над семейнататрадиция и чест. Направлява избора на синовете си за съпруги и с цялото си същество застава срещу любовта на Каторина и зографа Рафо Клинче. Дори когато се налага да отстъпи, тя пак проявява своята безкомпромисност като заставя Катерина да пометне, заченатото в момент на грях дете. Така, защитавайки моралните ценности и християнските закони, тя се опълчва срещу майчината си любов и без да иска убива единствената си и любима дъщеря. От този момент, сложила завинаги черната забрадка, тя потъва в спомена за своето престъпление и усмивката и завинаги напуска дребното и сурово лице. Но животът и, който е една непрестанна борба продължава своя ход и грижите за дома и семейството е поглъщат изцяло. Съсредоточила майчината си любов към Лазар, тя несъзнателно става поддръжничка на идеите му за освобождение от турско робство, за изгонването на гръцките духовници и за утвърждаването на българските народни ценности. С каква преданост бди над леглото му, когато го раняват. Два дни две нощи тя е неотстъпно до леглото му, изживявайки за втори път ужаса да гледа своя свидна рожба да се бори със смъртта. Съдбата бъркаше в нараненото и сърце за втори път, а там все още гореше болката и бликаше кръвта на майчиното страдание. Нейната смелост обаче е несломима и тя със сигурна ръка прави всичко възможно, за да облекчи страданията на сина си. Вместо да проклина, тя е горда от възвишените дела на най-разумното си чедо. Борбата на Лазар става и нейна борба. От престъпница и грешница Султана се превръща в ентусеизирана българка, опора на нацията си в труден исторически момент. Закрилница на патриархалния домашен храм, Султана не иска да приеме новите порядки и докрай остава като една антитеза на напредъка. Това най-рядко проличава във взаимоотношенията и с Ния – желаната от нея снаха. Младата жена внася някаква нова светлина в мрачния дом на Султана. Създадена за обич и радост, със своето ново виждане за живота, Ния застава в противоречие със закостенелите патриархални порядки в Глаушевия дом и с жизнените принципи на властната и сурова Султана. Деспотичната героиня всячески се опитва да пречупи волята на младата жена, но този път не успява. С горда кротост и без нито една лоша дума срещу свекърва си, Ния издига ледена стена помежду им. Носителка на нов вид семейни взаимоотношения, Ния не остава зад големия зид на дома им и навсякаде следва мъжа си, стараейки се да му помага и да го вдъхновява в трудните моменти на борбата. Така, без да притежава суровата енергия на Султана, Ния доказва една силна и всепобеждаваща воля, умело скрита зад нежността и. Носител на най-ярките възрожденски идеи в романа безпорно е Лазар Глаушев – достоен наследник на патриотичните борби на Климент Бенков. Старият и болен учител поставя основите, а Лазар и синът на Бенков Андрея продължават свещената борба за съхраняване на българщината. Замаян от вдъхновеното слово на монаха, гостувал в дома им, Лазар сам избира своя жизнен път, извиквайки в себе си : “Аз ще поведа народа, аз, аз!” И още на първата служба в църквата той се изправя и говори пред хората, а племенното му вдъхновение е сигнал за започнатото строежа на новата българска църква. Пак той организира изгонването на гръцкия наместник и въвеждането на българското благослужение. Проводник на новото, Лазар застава начело в борбата за избор на нов общински съвет, за неговото демократизиране и подчиняване дейността му на народните интереси. Пак той е в създаването на наредба за еснафите, която да въведе ред и спокойствие в трудовото им ежедневие. Героят заедно с младите хора от Пресна създават читалище “Просвета”, откъдето тръгват всички борчески и революционни идеи по-късно. На неговата твърдост и непоколебимостпреснанци дължат своето първо българско училище. Порядъкът от своя дом, той пренася и в обществените си дела. Но и непокорството срещу волята на майка си, той пренася в противопоставянето си на консервативните чорбаджии като Аврам Нештур, който заповядва да го убият. Лазар печели любовта и уважението на всички хора, защото целият му живот е посветен на грижите за тези хора и когато се занимава с народните дела, той проявява изключителна изрядност и честност. Няма човек в Пресна и околностите, който да го превъзхожда, да разбира повече от него какво е нужно на народа и обществото. И чрез образа на Лазар, и чрез образа на Рафе Клинче Талев разкрива един основен конфликт на епохата: сблъсъка между свободолюбивата и честна личност със заобикалящата я консервативна и робска действителност. Финалът на романа представлява една метафора за непоклатимостта на родовия корен, за приемствеността между поколенията, но и за тяхна обособеност във времето на новото историческо пространство. Затваряйки цикъла от жизнени случки и събития в дома на Султана и Стоян Глаушевски и на хората от Пресна, Димитър Талев чрез този роман оставя трайна диря в съзнанието на читателите, покорявайки ги с високото си художествено майсторство при изграждането на цяла плеяда от стари патриархални и нови възрожденски образи. Романът е непресъхващ извор на родолюбие и възвишен национален дух, пред който и враговете плахо отстъпват.

***

Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.Романът е съставен от четири части. Първата, озаглавена “Хаджи Серафимовата внука” въвежда в епохата, в обстановката, запознава с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено върху субективното начало в историческия процес – върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.Втората част – “Тъмни времена” – измества повествованието от семейно- битовия план върху обществената действителност: борбите за съграждане на нова църква, за духовници и учители.Третата част – “Народът се пробужда” – предава първите открити сблъсъци в една борба за духовно освобождение.В последната част – “Корени и гранки” – социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват синове и дъщери. Раждат се внуци, семейството преживява и първата трагедия – смъртта на Катерина. Ния и Лазар свиват гнездо.Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните - става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива раз рушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими – Султана е сурова и властна, дори жестока- непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка по стъпка тя ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към хармоничните натури, които природата сякаш е създала за утешение на останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи в националната ни белетристика.Чрез образът на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на народния водач от епохата на националното възраждане.Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична приповдигнатост. За този роман, а и за цялата тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на “Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието на българския исторически роман.