FOREVER:::http://www.nirvi.hit.bg/

приятели

Cbox.biz
Kaldata.com
Насам Натам
Списание Bravo
Компютърни уроци
AnimeS-bg.com
Bulfleet.com
Hanovete.com
Ohoboho.com
Lafche.net
Скандално
БГ Звезди

Христо Ботев (11клас)

Пътят на човека от робството към свободата в " Хайдути" от Хр. Ботев
Изпрати на приятел

Времето, в което Христо Ботев живее и твори, е време на националноосвободителни борби, патриотични страсти и просветителска дейност. Това неизменно се отразява и върху Ботевите произведения, а като се отчете и душевният патос, който той носи, резултатите са двадесет стихотворения, които- въпреки малобройността си, успяват да поберат в себе си всички ценности, които българският народ изповядва. Един от най- възвишените идеали, които ракрива поезията на Ботев е свободата, но не формалната, политическа и икономическа свобода, а тази на личността. Противоположност на свободата е робството, а духовното израстване на нацията и на отделния човек се явява единственият възможен начин да се преодолее робското мислене. Свободата трябва да се възпитава у децата, защото тя е подобна на песен и ако се намери един- единствен човек, който да я запее, то тя ще се разпростре из цялата българска земя. Като ярък пример, обисуващ именно този път, който човекът изминава от робството към свободата, стихотворението " Хайдути", написано няколко години преди Освобождението, разкава историята на Чавдар войвода. Творбата започва с прослава на Чавдар, чийто образ се яввява събирателен за всички хайдути, борели се някога за справедливост в българските земи. Техният земен път е бил кратък, но дотатъчен да пожелаят свободата, да се борят за нея и с това да прославят името си("Я надуй, дядо, кавала,/след теб да викна- запея/ песни юнашки, хайдушки,/ песни за вехти войводи-/ за Чавдар страшен хайдутин,/ за Чавдар вехта войвода...") От друга страна, построяването на текста като диалог, в който поетът се обръща към непознат за читателя "дядо", допринася за автентичното звучене и подтиква към отъждествяване с "дядото", което от своя страна спомага за осъществяването на непряк диалог между четящия и лйрика. В тези начални строфи Ботев прославя и майката, която е и родина, като дарителка на живот и оттук- на свобода, т.е. с раждането се дава свобода на душата на войводата, която преди това е била някъде в отвъдното, за да може той да избави родината си от робството( "какви деца е раждала,/ раждала, ражда и сега/ бъкгарска майка юнашка;/ какви е момци хранила,/ хранила, храни и днеска/ нашата земя хубава!" ) Пътят към свободата е свързан и с осъзнаването на робството, а също така и с личния избор на човека. Ботев вярва, че не е възможно един човек да се избави от своя поробител, ако не го желае истински и ако не го смята за необходимо. За поета свободен е онзи, който има смелостта да въстане срещу неправдата и не би се примирил с нея (" Пък, който иска, та тегли-/ тежко му нима ще кажа?/ Юнакър тегло не търпи") В "Хайдути" се разказва и за живота на Чавдае хайдутин. Чрез нея читателят проследява духовното развитие на войводата- как от овчарче той се превръща в приемник на баща си. Върпеки, че майка му го е дала да работи, "по чужди врати да ходи", волната му душа го отнася в планината (" При татка искам да ида,/ при татка в Стара планина;/ татко ми да ме научи/ на къвто иска занаят...") Мотивър за песента е водещ в цялото стихотворение. Поетът отъждествява песента със свободата- от една страна тя, песента, е нещо традиционно за българския народ и показва патриотичната привързаност на Ботев към България. От друга страна тя е нещо, за което няма граници- тя се лее свободно "по планини и поля", "при моми и момци", "по сборове и седенки". Тази песен е песен на свободата. Пътят, който човекът изминава от робството към свободата е дълъг, но е той е крайно необдохим- само чрез него България и българският народ могат да просъществуват.




***
Нравствено изстраданата свобода ("Елегия", "Моята молитва", "Борба")

Прочитайки творбите на Христо Ботев, всеки читател се влюбва в стила и похвата на автора. Той завладява със своята прямост, непримиримост и вникване в същината на проблема. Идеите, за които пише Ботев отразяват робската действителност. Те показват чувствата и емоциите, които вълнуват душата му.В "Елегия", "Борба" и "Моята молитва" се застъпва мотивът за изстраданата свобода, за трудностите по постигането й, за неистинните й идеали и подбуди на духовенството. И трите стихотворения звучат с елегична нота. Дори първото носи името на този стилв литературата : "Елегия". В него лирическият герой сякаш води диалог с народа(в началото), който се превръща в монолог, тъй като самият той представя робската картина. Открояват се ясно двете линии на робската същност - на покорните османолюбци - "слепци с очи", и на будния народ, над който тегне гнетът на игото. Чрез обобщаващото "народа" се показват българите, които макар и покорни са будни духом. Застъпва се мотивът за лицемерието, което се визира в образа на духовенството и чорбаджиите. Чрез "Елегия" Ботев описва личностната си позиция относно свобода, която трябва да бъде изстрадана. Краят на творбата препраща към борбеността и жаждата за духовна и физическа свобода. Така Ботев завзима вниманието на читателя и прави логически мост с "Борба". В стихотворението се усеща присъствието на елегически похват. Чрез него авторът пресъздава страданието и неизбежността му по пътя към свободата. Както и в предходната, така и в "Моята молитва" авторът отново загатва за паралелните светове на българите страдалци и на паразитно съществуващите такива. Чрез епитетите "мрачен", "тежки", "злобна" авторът внася допълнително чувство за тъга и страдание. Метафорично изказаното "хомот да влачи" също препраща към мъките, с които се понасят трудностите на стремежа към свобода. Целта на автора е не само да покаже теглото на народа през определен етап от съществуването му. Чрез внасянето на идеята за цикличност(чрез "младост минува", "Тъй върви светът!", "вечно тук преминува", "зло безконечно") Ботев показва метежността на преклонението пред робството. Той разкрива подбудителите на това покорство, които затварят очите на народа и му пречат да върви към освобождение - "лъжи святи", "свещена глупост". В продължилото пет века иго българският народ е трябвало да понася не само "обществения мъчител" от страна на турците, но и "вълците в овчи кожи" - духовенството. Затова Ботев написва "Моята молитва". Тя изобразява пламенния трепет на будната и борбена душа, жадна за свобода. Чрез "Моята молитва" авторът показва открито истинската причина за страданието по пътя към свободата. Стихотворението не отрича Бога творител. То отрича косвено неговите проповедници, които с лъжливите си учения замъгляват разума на народа. Първите шест четиристишия показват божествената сила, към която не е отправена молитвата на лирическия герой. Чрез тях Ботев стеснява границите на представата му за неговия бог. Борбената му натура отрича бога на лъжците и духовниците, защото този бог не помага на българския народ, а само забавя борбата му. Ето затова свободата на "селяците" е изстрадана - защото те трябва да се борят не само с материалния поробител. Те трябва да преодолеят влиянието на зас! лепяващата божествена сила. Тук се сблъскват земното със святото. В годините на робство единствената опора на българите е тяхната вяра проповядвана от лъжедуховници. Затова борбата на Ботев срещу тяхното вероучение за страх пред Бога и примирение пред поробителя става напосилна. Ботев се прекланя единствено пред Бога на разума. Той изгражда тази представа за него със съзнанието да възпламени реалната цел на народа. Той не се примирява с апатичното подчинение и иска борба и защитаване на нравствеността. Самият бунт трябва да започне във всеки поотделно. Всеки трябва да се откаже от удобното, но НЕ-осигуряващо свобода, примирие. Борбата започва в душата на личността и намира отражение в борбата на целия народ. Чрез трите стихотворения Ботев създава представата за робска България. В нея всеки отделен човек започва борбата за свобода от собствената си нравственост и трябва да изстрада отричането на Бога на покорството и примирението. Затова Ботев възпява силния и красив народ, поел по пътя към освобождението, това освобождение от лъжлива вяра. С право Ботев е наречен гений на българската литература. Трите стихотворения от голямото литературно богатство, което оставя, представят борбата на лирическия герой със заразата, заплашваща целия народ - слепота за истината. Пламенната борба по пътя към освобождението е съпътствана от лишения(от облагите) и страдание, породено от желанието за запазване на чиста нравственост.

ТЕМИ: ("Железният Светилник")

Патриотичните и нравствени идеали на българина в романа “Железният светилник” от Димитър Талев

Димитър Талев е един самобитен представител в българската литература, а романите му са истински бестселър в българската историческа проза. След прекрасната трилогия за великия Самуил Д. Талев създава четирилогия, обхващаща по-новата история на страната ни, а именно – националното събуждане на народа срещу османското робство и борбата за българска църква и светско образование. Първият роман от четирилогията – “Железният светилник” се възприема като самостоятелно художествено произведение, което се дължи на всеобхватното разглеждане на всички проблеми, поставени като цяло в поредицата. В романа витае патриархалният дух и господства патриархалният ред, въпреки че от всички страни вече се прокрадват новите възрожденски идеи, появява се събудената за нов исторически живот българска народност. Затов аи сюжетното действие се развива чрез съдбите на героите в творбата. В една епоха, пълна с драматизъм и напрежение, непрекъснато застават един срещу друг двата свята – тъмното, но уютно и устойчиво царство на Султана и новите смейни порядки, дошли още с другоселеца Стоян Глаушев.Стоян влиза в дома на Султана, контролиран и строго напътстван. Той се отдава на тая чужда власт доброволно и съвестно изпълнява задълженията си на продължител на рода и грижовен стопанин. Султана, която е събрала всички представи на автора за жена и стопанка, бди над всичко. Властна и упорита, тя носи у себе си стремежа да издигне западналия род на дедите си и да го поведе на върха на вълната на бъдещето. Затова тя няма време за разнежване и успокоение. Всичко върши със зорко наблюдение и остър ум и никога не позволява чувствата и да излязат навън от привидната и студенина. Султана е преизпълнена със скрити жизнени сили, невероятни за дребното и незрачно тяло, съхранило в себе си дълбоки морални и нравствени ценности. Израстнала в нужда, тя е горда с родовата си традиция и отстоява решенията си като застава срещу целия град и срещу всеки, който се опита да я отклони от набелязаните цели. Нейният сложен и праволинеен характер изпъква още когато везе бялото платно за чеиза си в строги симетрични линии и без нито едно възелче, без нито един грешен бод. Дори в подбора на багрите и в неумолимата им хармония се прокрадва нейната сподавена скръб, а проблясъците на червеното доказват смелите и надежди и непобедимата и вяра в бъдещето. Това платно е като нейната душа – то е скрита изповед на мислите и, родени в студения полуизоставен дом на хаджи Серафим всред уникалната и самота. И времето на нейното мъжество наистина идва. Тя устоява на мълвата, отхвърля роднинската иерархия, преборва се с общината, но Стоян Глаушев остава в дома и и става неин законен съпруг – продължител на хаджи Серафимовия род. От този момент Султана застава като остен за него, непрекъснато го тласка напред, докато не го вмести в новото му жизнено пространство и не го нареди до най-изтъкнатите майстори на преспанската чаршия. Нищо не може да я спре в издигането на семейството, нищо не може да я изкара от равновесие, дори смъртта на първородното и дете. Само душата и знае какво чувства тази силна и несломима жена. След мъжа си Султана се заема да отгледа, възпита и изгради като личности своите деца. Безкомпромисна към идеята за онаследяване на бащиния занаят от големия син, тя отстъпва пред желанието на малкия Лазар да учи. Макар и да не показва, тя истински се радва на неговите успехи в училище и с готовност го изпраща със сина на преспанския учител Климент Бонков да учи в Охрид. Тя зорко бди над семейнататрадиция и чест. Направлява избора на синовете си за съпруги и с цялото си същество застава срещу любовта на Каторина и зографа Рафо Клинче. Дори когато се налага да отстъпи, тя пак проявява своята безкомпромисност като заставя Катерина да пометне, заченатото в момент на грях дете. Така, защитавайки моралните ценности и християнските закони, тя се опълчва срещу майчината си любов и без да иска убива единствената си и любима дъщеря. От този момент, сложила завинаги черната забрадка, тя потъва в спомена за своето престъпление и усмивката и завинаги напуска дребното и сурово лице. Но животът и, който е една непрестанна борба продължава своя ход и грижите за дома и семейството е поглъщат изцяло. Съсредоточила майчината си любов към Лазар, тя несъзнателно става поддръжничка на идеите му за освобождение от турско робство, за изгонването на гръцките духовници и за утвърждаването на българските народни ценности. С каква преданост бди над леглото му, когато го раняват. Два дни две нощи тя е неотстъпно до леглото му, изживявайки за втори път ужаса да гледа своя свидна рожба да се бори със смъртта. Съдбата бъркаше в нараненото и сърце за втори път, а там все още гореше болката и бликаше кръвта на майчиното страдание. Нейната смелост обаче е несломима и тя със сигурна ръка прави всичко възможно, за да облекчи страданията на сина си. Вместо да проклина, тя е горда от възвишените дела на най-разумното си чедо. Борбата на Лазар става и нейна борба. От престъпница и грешница Султана се превръща в ентусеизирана българка, опора на нацията си в труден исторически момент. Закрилница на патриархалния домашен храм, Султана не иска да приеме новите порядки и докрай остава като една антитеза на напредъка. Това най-рядко проличава във взаимоотношенията и с Ния – желаната от нея снаха. Младата жена внася някаква нова светлина в мрачния дом на Султана. Създадена за обич и радост, със своето ново виждане за живота, Ния застава в противоречие със закостенелите патриархални порядки в Глаушевия дом и с жизнените принципи на властната и сурова Султана. Деспотичната героиня всячески се опитва да пречупи волята на младата жена, но този път не успява. С горда кротост и без нито една лоша дума срещу свекърва си, Ния издига ледена стена помежду им. Носителка на нов вид семейни взаимоотношения, Ния не остава зад големия зид на дома им и навсякаде следва мъжа си, стараейки се да му помага и да го вдъхновява в трудните моменти на борбата. Така, без да притежава суровата енергия на Султана, Ния доказва една силна и всепобеждаваща воля, умело скрита зад нежността и. Носител на най-ярките възрожденски идеи в романа безпорно е Лазар Глаушев – достоен наследник на патриотичните борби на Климент Бенков. Старият и болен учител поставя основите, а Лазар и синът на Бенков Андрея продължават свещената борба за съхраняване на българщината. Замаян от вдъхновеното слово на монаха, гостувал в дома им, Лазар сам избира своя жизнен път, извиквайки в себе си : “Аз ще поведа народа, аз, аз!” И още на първата служба в църквата той се изправя и говори пред хората, а племенното му вдъхновение е сигнал за започнатото строежа на новата българска църква. Пак той организира изгонването на гръцкия наместник и въвеждането на българското благослужение. Проводник на новото, Лазар застава начело в борбата за избор на нов общински съвет, за неговото демократизиране и подчиняване дейността му на народните интереси. Пак той е в създаването на наредба за еснафите, която да въведе ред и спокойствие в трудовото им ежедневие. Героят заедно с младите хора от Пресна създават читалище “Просвета”, откъдето тръгват всички борчески и революционни идеи по-късно. На неговата твърдост и непоколебимостпреснанци дължат своето първо българско училище. Порядъкът от своя дом, той пренася и в обществените си дела. Но и непокорството срещу волята на майка си, той пренася в противопоставянето си на консервативните чорбаджии като Аврам Нештур, който заповядва да го убият. Лазар печели любовта и уважението на всички хора, защото целият му живот е посветен на грижите за тези хора и когато се занимава с народните дела, той проявява изключителна изрядност и честност. Няма човек в Пресна и околностите, който да го превъзхожда, да разбира повече от него какво е нужно на народа и обществото. И чрез образа на Лазар, и чрез образа на Рафе Клинче Талев разкрива един основен конфликт на епохата: сблъсъка между свободолюбивата и честна личност със заобикалящата я консервативна и робска действителност. Финалът на романа представлява една метафора за непоклатимостта на родовия корен, за приемствеността между поколенията, но и за тяхна обособеност във времето на новото историческо пространство. Затваряйки цикъла от жизнени случки и събития в дома на Султана и Стоян Глаушевски и на хората от Пресна, Димитър Талев чрез този роман оставя трайна диря в съзнанието на читателите, покорявайки ги с високото си художествено майсторство при изграждането на цяла плеяда от стари патриархални и нови възрожденски образи. Романът е непресъхващ извор на родолюбие и възвишен национален дух, пред който и враговете плахо отстъпват.

***

Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.Романът е съставен от четири части. Първата, озаглавена “Хаджи Серафимовата внука” въвежда в епохата, в обстановката, запознава с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено върху субективното начало в историческия процес – върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.Втората част – “Тъмни времена” – измества повествованието от семейно- битовия план върху обществената действителност: борбите за съграждане на нова църква, за духовници и учители.Третата част – “Народът се пробужда” – предава първите открити сблъсъци в една борба за духовно освобождение.В последната част – “Корени и гранки” – социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват синове и дъщери. Раждат се внуци, семейството преживява и първата трагедия – смъртта на Катерина. Ния и Лазар свиват гнездо.Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните - става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива раз рушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими – Султана е сурова и властна, дори жестока- непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка по стъпка тя ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към хармоничните натури, които природата сякаш е създала за утешение на останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи в националната ни белетристика.Чрез образът на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на народния водач от епохата на националното възраждане.Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична приповдигнатост. За този роман, а и за цялата тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на “Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието на българския исторически роман.

нещо интересно :)

БЕРМУДСКИ ТРЪГЪЛНИК


Той е уловил в океана много самолети и кораби , екипажи и пътници са изчезнали по неизвестни причини.Щто за странна и зловеща сила действа в този район?
"Полет - 19" На 5 декември 1945 год. в 14 часа и 10 минути пет торпедни бонбандировача четеринайсет летци излетели от бъздушната база Форд Лодърдейл към най-голямата загадка на авиацията за всички времена. . Летците трябяало да бъдат петнаисет, но на един от тях по неизвести причини му било разрешено да отсъства от учението. Ескадрилата била водена от лейтенант Чарлз С. Тейлър ,потеглила по направление към Бермудските острови. Самолетите , в които имало гориво за около 1000 мили. Трябвало да прелетят 160 мили право на изток, 40 мили на север, и след да се върнат на базата. Всичките 14 летци загинали и никога нямало да се завърнат. Освен това странно изчезване , интересно е , че изчезват и двата са молета , които са изпратени да търсят самолетите от "Полет-19".. Таинствени огньове и странни аварии донесли името на това място - "триъгълник на смъртта", Много векове пътешественици внезапно попадали в това тайнствено място на свирепи ветрове. Още Кристофор Колумб, оказал се в тези части на океана, записал в своя корабен дневник, че екипажа видял във водата особенна, излъчваща светлина пяна. Това явление се наблюдава и сега . Понякога това светене е толкова силно, че то може да се види даже от космоса. Американските астронавти от "Аполо-12", докладвали, че виждат необичайна светлина излизаща отБермудския триъгълник. Всички прибори , като че ли полудели - стрелките на компасите, локалните прибори. Явления в Бермудския триъгълник - бързото течение Голфстрим, и не обозначените на картата в тези части наАтлантическия океан подводни каньони , и силните штормове, които започват внезапно. Бермудския треъгълник е едно от двте места на Земята , където стрелките на компаса показват не магнитния полюс на нашета планета. Вследствие на тово сега и самолети могат да се движат в неправилно направление. Возможно е да се странна картина - риба, плаваща върху брюхом. Ричард Вайнер, автор на популярната книга "Дяволския треъгълник", написал: "Там протичат мистични, странни явления, аз вярвам, че те не винаги могат да бъдат обяснени с грешки на хората, приборите и магнитни аномалии". Мнението на експертт а по НЛО Джон Спенсър е написана в книгъта "Предверие на исчезванията", той казва, че в океана основали своя колония пришълци от космоса. "За своите научни изследвания, те изсползват кораби, самолети и техните екипажи."По време на един полет на американски бомбардировач пилотът казал : "Те изсчезнаха ."Радиолюбителите, чули по радиото гласа на един от пилотите на изстребител на ВВС на САЩ : "Не те преличат на нас - те преличат на пришълци от космоса". Винсент Гадисом, американски писател, автор на книги за морските тайни написал: "Направете линия от Флорида до Бермудските острови , после към Пуерто Рико и обратно към Флорида . В този триъгълник са снанали болшинството корабокрушения". Колкото и да се изпише, загадката на бермудския триъгълник няма да баде разрешена , но аз ще ви запозная с някои от по-интересните мистерии станали в "Триъгълника на смъртта"




Автор Аззз ( Пепи ) 17 Apr 2006
На 17 ноември американският конгрес почете паметта на 14-те пилоти, които преди 60 години изчезнаха безследно край Бермудския триъгълник. Изчезването на петте самолета „Евенджер” на 5 декември 1945г. остава едва ли не най-голямата катастрофа, случила се в района на Атлантическия океан. Именно след това събитие историите за „триъгълника на смъртта” добиват популярност в печата. За първи път словосъчетонито "бермудски триъгълник”е използвано от американеца Е.Джонс, издал през 1950г., брошура с това название. По-късно през 1964г., Винсент Гладис, считан за „автор” на термина, публикува статията „Смъртоносният бермудски триъгалник”.След това книгите за загадките на Бермудския триъгълник, започват да излизат буквално една след друга. Но фурор предизвиква книгата на Чарлз Беритц „Бермудски триъгълник” за 140 случая на тайнствени изчезвания в този район на океана, излязла през 1974г. и многократно прездавана. В книгата си Беритц предлага няколко версии за случилото се е „Евенджер”-ите. По негово мнение самолетите са преминали в друго време и пространство. Но любимата на Беритц версия е, че пилотите са последвали сигнал на жителите на Атлантида. Достоен противник на Беритц се оказва Лари Кюш, който се опитва да намери разумно обяснение за изчезналите пет самолета. Неговото изледване се основово на 400 страници отчети на специалните комисии по разследването на инцидента.. Версия №1. Съгласно този версия на 5 декември 1945г. бил заплануван учебен полет, заради който самолетите били длъжни да се върнат на север. В 14:10 те излетели и се отправили на полет, който трябвало да продължи 2 часа. Всички прибори били в отлично състояние, времето било прекрасно. В 15:45 , когато самолетите трябвало да бъдат недалеч от базата, диспечер получил съобщение, че положението на „Евенжир”-ите е аварийно. Командирът съобщил, че летците не виждат земя и е невъзможно да съобщят координатите си. От командния пункт казали да следват запад, но Тейлър отвърнал, че се случва нещо странно, не са състояние да определят къде е запад, приборите не работят, даже „океанът изглежда не така, както обикновено”. В базата недоумявали, защо опитните летци не могат да се ориентират по слънцето. В 16:35 постъпило съобщение за относителното местоположение, но връзката окончателно прекъснала. На пилота се преписват думи за извънземни.Версия №2. Книга на Кюш, основаваща се на докладите на отчетните комисии, съществено допълва и силно видоизменя тази история. Например, известно е, че времето през този ден не е така хубаво и в морето могат да се видят големи вълни. Опитен летец в звеното бил единствето Тейлър, а всички останали курсанти. Самият Тейлър не искал да излита на 5 декември, защото вероятно не е бил във форма. Накрая, никой от пилотите не е говорил за пришелци или странен вид на океана. Съвременните самолети са снабдени със система електронни прибори, които помагат за ориентацияна по спътниковите системи за навигация. Но през 1945г. пилотите, летящи над океана е трябвало точно да знаят кога са излетели, с каква скорост се движат и в какво направление. Всеки пилот, при грешка в една от тези стойности, лесно би могъл да се заблуди. Тейлър решил, че полетът е започнал в неправилно направление и се насочил на юг, към остров Флорида-Киз. По време на полета, от брега слушали разговорите на пилотите, които се опитвали да заставят Тейлър да измени курса. В 16:45 разбрали, че Тейлър безнадежно се е заблудил. Казали му да предаде управлението на един от курсантите, но той не го направил. От няколкото думи, които чули от аеропортала, станало ясно, че Тейлър все още лети в северо-източна посока, а не на запад. В 17:50 на брега засекли слаб сигнал от Тейлър. Той се намирал на изток от Ню-Смирна-Бийч, Флорида. Не намерили никакви следи от „Евенджер”, но обяснението за това и напълно разумно, както сподели един колега на Тейлър, „Евенджер” тежали 6350 килограма, без снаражението и хората. Така, че когато ги заляла вълна, те отишли направо на дъното. Загадката изглежда напълно разгадана, когато през 1991г. водолази намират на дълбочино 600 фута от брега на Флорида пет „Евенджер”. Но специалисти стигнали до извода, че това не 19-то звено. Към това се съобщило, че един от самолетите бил намерен в Мескиканския залив. Обяснение на това, как един самолет може за толкова кратко време да преодолее такова огромно разстояние, били особените свойства на водните вихри. Факти Бермудски триъгълник е название на район от Атлантическия океан, между Бермудските острови, Порто-Рико и полуостров Флорида, отличаващ се със сложни условия за навигация. Релефът на Бермудския триъгълник е необичайно разнообразен: крайно и средно плато, дълбоки проливи... Именно тук се намират най-северните коралови рифтове. Природните уславия поставят въпроси отпреди 100 млн. години. Главното течение – Голфстримското – тече бързо, мени своята скорост и местоположение, често безсистемно. Това затруднява движението на съдовете, плаващи против него. Течението създава нерегулеруеми вихри и отклонения, много от които претижават значителна сила и действат много дни. На границата на топлите води с много студените протоци са чести мъглите. Тези области са лошо предсказуеми в метерологично отношение. Пасатите духат почти постоянно, чести са атаките на тропическите циклони и торнадо. Именно с тези географски характеристики на Бермудския триъгълник учените нерядко обясняват тайнствените изчезвания на самолети и кораби. През 2003г. австралийските математици Дж. Могран и Д. Мей провеждат серия от ескперименти с компютърен модел и потвърждават хипотезата, че причина за гибелта на многочислените съдове и самолети е огромното количество метан, което се образува от дънните отлагания. Съществуват множество истории, свързани с Бермудския триъгълник, достоверността, на които нерядко не може да се установи, но ясно е едно – „златните години” на Бермудския триъгълник са си отишли. За последните двайсет години съобщения за загадъчни събития в този район практически няма. И все повече хора са готови да произнесат думите на племеницата на щумана Х. Томсан, един от пилотите на „Евенджер”:

links:

http://www.vbox7.com/play:2679fd83
http://www.vbox7.com/play:2679fd83

PLACEBO:

Брайън Молко: Интернет ни направи бедни2007-06-19 14:16:02
Снимка: www.placeboworld.co.uk
текст: Елена Пенева
Изпуших неприлично количество цигари докато чаках. Естествено, че се развълнувах. И много ясно – като на истинска руса фенка ми трепереха ръцете. Поради което той ги държеше. И ми каза, че съм хубава, за да се поуспокоя. После за 5 минути си говорихме весели неща и се смяхме въпреки привидно сериозните теми. Около нас звучеше Остава, които Брайън каза, че харесва. Каза, че помни и Насо Русков.
Той е мил, дребен човек. Спокоен е, говори тихо и бавно. С гласа, с който пее. Усмихва се, но дори когато се усмихва около него има дъх на меланхолия. Оказа се, че това му е голяма тема (не че е изненадващо предвид музиката им). Минути преди началото на втория концерт на бандата в София няколко въпроса към него.
Какво помниш от миналото си участие тук?
Добре го помня. Беше хубаво. Но мисля, че сега мястото на концерта е по-хубаво. Защото залата, в която свирихме първия път (Зала на НДК – бел. Авт.) беше с места и не беше проектирана и подходяща за рок-концерт. А сега сме на по-доброто място да разцепим.
Взимате ли “Meds”* когато пишете музика?
Ами преди да. Сега – не.
Какво лекуваш с Meds – албумът е доста меланхоличен...
Да. Aми всъщност повечето музика, която пиша е меланхолична. Защото използвам писането на песни като начин да се справя със реалността и да се канализирам собствената си меланхолия. Защото самият аз съм депресивен и меланхоличен характер. Всички емоции, които изливам – всичко това е, защото използвам музиката като вид терапия.
Има много противоположни мнения – голяма част от феновете казват, че “Meds” и “Sleeping With Ghosts” са най-добрите ви албуми, а за другите са по-лоши от предишните. Ти какво мислиш?
Ами не само аз, а и цялата банда като всяка група си въобразяваме и вярваме, че последният албум все пак е наистина най-добрият.
Кой ще бъде продуцентът на следващия ви проект?
Не знаем още. Но работата с Димитри (Тиковой - бел.ред.) беше страхотна.
Много музиканти имат проблеми с лейбълите си. Вие как сте със своя?
Не мога да отговоря точно на този въпрос, защото в момента всъщност си търсим лейбъл...Нямаме никакви договори за записи.
Електронен или твърд, олдскуул звук?
За студийни записи – олд скуул със сигурност.
Как интернет промени групата?
Направи ни по-бедни.
Кое е по-важно – концертите или новите записи.
Мисля, че в бъдеще живите участия ще са много важни. Защото никой вече не иска да купува музика...
А в момента кое тогава носи повече пари?
В момента турнетата. Определено.
Колко грим носиш в личния си живот?
О, не много. Зависи от това колко е лошо състоянието на кожата ми.
Е много лошо ли може да бъде?
О, да много понякога хаха.
Как ставаш?
Отварям си очите
Как лягаш?
затварям си очите.
Какво четеш в тоалетната?
Списания. Не обичам да ходя до тоалетна. И затова си взимам винаги нещо за четене. Ако не мога си чета етикетите на шампоаните.
С коя глава мислиш?
По-голямата.
Кога не искаш да се събуждаш?
Имаше много. Но сега съм по-добре. Последният път беше преди около година, но хич не ми се иска да говоря за обстоятелствата, които ме докараха до това състояние.
Ти си?
Когото си избера да бъда.
* Meds е последният албум на групата. В буквален превод - медикаменти и наркотични субстанции

Железния светилник - образът на Султана в поемата на Талев

Тетралогията на Талев (“Железният светилник”) разказва за съдбата на най-изстрадалата етнически българска област – Македония. Историческите събития са пречупени през светогледа на хората, които ги преживяват и се случват в живота на различните поколения от рода на Стоян и Султана Глаушеви.
Твърдостта на българката е моралната опора на рода в робското време, а Султана съчетава в себе си трите основни стереотипа на женския образ, преминава през всички етапи от живота на една жена – първо е мома, “люта и горделива”, като иззидана от мраморен блок, после става майка и дава живот на осем деца, за да дочака смъртта на преклонна възраст, след като я е срещала многократно и веднъж вече сама е влязла в нейната роля. Заедно със Стоян тя застава сама срещу целия свят, превръща се в нарушителка на патриархалния ред. Султана прегазва законите на родовата традиция, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семейство и деца. Поведението на Султана е стремежът към безсмъртие чрез продължението на рода. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. Димитър Талев обаче долавя, че духовното пробуждане и израстване, навлизането на новото става трудно, придружено е с много драматизъм и трагизъм, но все пак то си пробива път чрез живи човешки съдби, чрез страданието на хората. Образът на Султана съчетава всички лица на жената, представени в романите „Железният светилник – тя е нарушителка на патриархалният ред, но и пазителка на домашното огнище, преди всичко съпруга и майка, но и милееща не само за родовото, но и за родното.
За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си. След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Султана е защитничка на старите, утвърдени и доказали ефективността си с времето и поколенията модели на поведение, то Ния е тази, която търси собствен път, съобразявайки се с реда, но зачитайки преди всичко чувствата, която обича красивото, а не практичното.
Димитър Талев показва Султата като жена, която прекрачва граници и разбива норми и клишета, доказвайки, че жената не е просто майка и закрилница, съпруга и възлюбена, а има собствено, индивидуално достойнство, различно от понятието за родовата чест и нравствена норма. Достойнство несъизмеримо с пари или професионален престиж, а само и единствено с любовта, която получаваме, но и която даваме. Това е истинската съдба на жената – да обича.
Защото любовта решава всички проблеми, независимо дали принадлежат на бита или на старото или на новото, на традицията или на сърцето.

Димитър Талев (теми)

УСТОИТЕ НА РОДОВИЯ МОРАЛ И ПРОЦЕСИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ В РОМАНА “ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК”
“Железният светилник” е произведение, което носи нови и ценностни моменти в българския исторически роман и представлява значително литературно дело. Наред с останалите романи от знаменитата тетралогия на Димитър Талев - “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам”, изобразяваща живота и борбите на македонските българи под османското владичество /1833-1864г.-1910г./, тази книга представлява едно чудно откритие - откритието на праизворите на нашето съзнание и култура, на неделимата народна душевност, на нравственото начало и човешкото достойнство, предадени на нашите поколения от миналото.
В “Железния светилник” Димитър Талев се изявява като голям художник, като познавач и майстор в изобразяването на българската душа. Онова, което с десетилетия се е набирало в съзнанието на писателя като познание, като интуиция за един сложен духовен свят, кристализира в романа като цялостна жизнена философия, като представа за историята, от която могат да почерпят поука потомците. Основното чувство, струящо от романа /както и от другите произведения на Димитър Талев е горещата любов към родното, към съхраненото с цената на нечовешки усилия и жертви национално самосъзнание, към копнежите и идеалите на нашето национално-освободително движение, които нашите поколения наследяват.
Въпреки сходството на създадената от Димитър Талев тетралогия с Вазовия роман “Под игото”, чиито корени можем да открием в дълбокото проникновено отношение към българския национален характер, към ценностите на народа ни и героизма, с който той ги отстоява, между тези произведения съществуват значителни разлики и дори полярни отличия. Ако Вазов въплъщава в своето литературно творчество народния подем на възрожденската епоха, жизнената философия на дома и семейството на чорбаджи Марко, светът на българското самосъзнание у преспанци притежава странната и мрачна красота на една архаична, патриархална епоха, оставила ни в наследство строга монументална и сурова нравствена вселена, едно залегнало дори в подсъзнателните слоеве на психиката чувство за принадлежност към рода, към неизчерпаемата природа на народностния дух.
Талев изследва българската душевност по нов начин, различен от художествения метод на Иван Вазов. Той се задържа продължително в затвореното пространство на родовата драма. На Вазов е достатъчен един том, за да предаде и битовата атмосфера, и любовните вълнения, и коварството, дори апогея и гибелта на въстанието. На Талев не са достигнали дори четири публикувани тома. Той пише не само епопея, а и подробна домашна сага, която изгражда историята на един народ чрез личната психологическа драма, изживявана от всеки отделен герой, чрез съединяването на индивидуалните страдания и просветления в един колективен порив към свобода, към историческото утвърждаване на българския дух. “Железният светилник” представлява един успешен и полезен за просветения читател опит за аналитично изследване /макар и проведено с художествени средства/, за постигане на задълбочен психологизъм, който не само ни запознава с рационални изводи относно народопсихологията и културата ни, но ни кара да почувствуваме очарованието, да станем съпричастни на вибрациите, извършвани от българското начало в нас самите.
Историко-събитийното и семейно-родовото начало в романа са поставени в художествено единство чрез изображението на съдбата на три поколения от едно семейство като единство на единното народностно битие, приемствеността на традициите.
Димитър Талев демонстрира своя изключителен талант на майстор характеролог, вникващ в сложната интимна мотивировка на човешкото поведение, но и в същото време успява да представи индивидуалната човешка съдба като част от историческата съдба на народа: “Аз искам да проникна в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.” “Железният светилник” се нарежда сред образците на съвременната българска белетристика, очертаващи процеса на интелектуализация в нея. Персонажите на романа са изградени като монументални характери, изразяващи конкретни социални и културни типове на своето време, но са фино индивидуализирани, вписани в естествената среда, придобили плът, кръв и самостоятелна логика на поведение. подходяща техника за достигането на тази литературно-естетическа цел предоставят на писателя формите на двугласно слово: раздвижената структура на вътрешния монолог, редуването на гласовете - носители на личностен смисъл, диалогът “автор-герой”. Талев разгръща своеобразно “разноезичие”, предаващо гласово-интонационното богатство на романа и експониращо епичното съдържание в една драматична плоскост.
Едновременно с това Димитър Талев остава верен на традициите, създадени от класическата повествователна проза. Подобно на Вазов той успява майсторски да въплъти мащабните исторически идеи, художествената интерпретация на каскади от събития, значително превъзхождащи мащабите на едно или две поколения в конкретните измерения чрез които историческото битие на народа се реализира като народно съществуване. Така той актуализира историческите тенденции, конкретизирайки ги чрез битовия колорит, практическите нрави и народопсихологията на пресъздаваната епоха. В романтичното възвеличаване на изконни народни добродетели, съхранили българското име в мрачните векове на робството се проявява определена близост между Димитър Талев и Йордан Йовков. И за автора на “Железния светилник”, и за създателя на “Старопланински легенди”, дълбочината на народната традиция, ценностите, утвърдени от българския народностен дух, представляват източник на художествено вдъхновение и нравствено съвършенство. Подчертано Йовковско у Талев е и достигащото до идеализация преклонение пред женската хубост.
Главното за времето, изобразено в романа, е съхраняването на дома, на семейството - крепостта на българщината. Паралелно с него протичат черковните борби като най-ранна проява на пробуждащото се народностно съзнание. Талев показва сложността и динамиката на психологическия сблъсък на вековната традиция с нови мотивации, с иновационни стимули, с една различна палитра от вълнения и надежди, завладяващи постепенно душевността на героите, обсебващи потока на техните преживявания.
“Железният светилник” може да бъде наречен семеен роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, която се възражда благодарение на силния дух и далновидността на Хаджи Серафимовата внучка Султана. Заглавието на романа има символическо значение - в него е отразена идейната проблематика на творбата. Железният светилник, огряващ с колебливия си пламък много сцени - и идилични, и напрегнати, и трагични - от живота на семейството Глаушеви, символизира устойчивостта на родовите начала, върху които се крепи битието на народа в условията на продължителното тежко и безпросветно чуждо иго. Талев изразява дълбоко вкоренената народна вяра, че родът устоява и пребъдва благодарение на святото съблюдаване на изначални, извечни традиции.
Централно място в романа заема образът на Султана. Той е сложен и противоречив. Султана е властна и упорита пазителка на народните патриархални традиции, истинска жрица на домашното огнище, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност на македонските българи. Тя е силна, волева личност, пълна с непоколебима вяра в себе си и храбър, мъжествен дух. Двадесет и пет годишна, попреминала вече мома, последна издънка на обеднял чорбаджийски род, тя е изправена пред една сурова, жестока и неумолима действителност. Държи се здраво за семейното дърво, носи в паметта и кръвта си жизнения опит и мъдростта на своите предци. Последен цвят и плод на известен богат род, тя сякаш е събрала в себе си всичките му жизнени сили. Умът на младата девойка е бистър и точен. Тя храбро се бори с немотията и бди зорко да не угаснат и няколкото останали в Хаджи Серафимовото огнище искрици, напрегнато мисли как да ги раздуха, за да пламнат те отново. В сърцето и гори копнеж за лично щастие, за дом и деца, както и огромна воля да не позволи да се затрие нейният род. Затова Султана не се поколебава да застане срещу закостенелия морал на Преспа и да защити правото си на живот и лична свобода. Омъжва се за грубия, недодялан, простодушен и наивен млад селянин Стоян Глаушев, с когото случайно я среща съдбата. Тя, пазителката на традицията, впоследствие дръзко нарушава реда в живота на малкия градец и предизвиква всеобщата съпротива на средата си. Чорбаджийската внучка прибира в своята плевня невенчан мъж и се омъжва за него, простия селянин. Султана не се поколебава да застане сама срещу всички, самоотвержено брани Стоян. Младият съпруг е като восъчна топка в нейните ръце. Той ги чувствува на своя гръб, те го побутват и тласкат да върви наред. Младата жена го ръководи умело със своята будна мисъл и душевна сила. Стоян я чувствува зад себе си като камшик, “като остен с дълга боцка и само го ръга в хълбоците”. Възприема я като съдия. Тя му напомня да работи повече, постоянно му показва неговите задължения. Султана е живо олицетворение на традиционните ценности, на етическите задължения и строгите норми. Затова нейният образ не е просто художествен персонаж, а дава ясна представа за начина на мислене и нравите на българското патриархално семейство.
Султана е натура от рационален тип. Затова и е трудно да разбере радостта, която Стоян изпитва от труда, без да мисли колко пари ще му платят. Тя предпочита да има два обикновени сахана, които ще и вършат работа, вместо изработеното с поетично вдъхновение от Стоян блюдо, нашарено със сложна плетеница. Докато Стоян предпочита в градината да има повече цветя, Султана увеличава лехите със зеленчуци. Тя е човек на делото, има практичен ум и остро чувство за изгода. Чужда е на селското простодушие на своя мъж. Султана представлява въплъщение на мощния инстинкт за оцеляване, помогнал на нашия народ да запази физическото си съществуване. Този рационализъм, понякога отблъскващ с прозаичността си не е меркантилен, не е егоистичен. Това е самата действителност, строга и неумолима като нравите, към които се придържа Султана. Тя е загрижена не за собственото си оцеляване, не за собственото си благоденствие. Тя е поела ангажимент да осигури продължението на рода и с рядка упоритост, мъжество и себеотрицание се бори за тази своя кауза. За нея съхранението на рода, на традиционните ценности, на вековния патриархален ред и стил на живот е свещена цел, стояща над всяка отделна личност, по-важна дори от живота на близки хора, на собствените деца.
За да се разбере образът на Султана би следвало да се хвърли поглед върху нравите и бита на тогавашното общество, на тъй наречения “еснаф”. В затворения социум на малкия градец животът е притиснат между рамките на съсловната нравственост на дребните занаятчии и търговци, техните представи за чест и невидимите, но твърди и строги морални норми. Нравствеността и чистотата на жената на жената като във всяко стабилно общество представляват най-хубавото украшение на това съществуване. И обратно - онази жена, която опетни доброто си име, върху честта на която е лепнато макар и само едно петно, трудно би могла да го изтрие за цял живот. Султана е един авторитарен, един консервативен характер, в огромна степен отговарящ на господствуващия нравствен дух в Преспа. Нейното дълбоко чувство за ред и порядъчност представлява сигурна гаранция за това, че нравите и взаимоотношенията на хората около нея ще бъдат под строг контрол и ще се охраняват грижливо от всякакви случайности и нововъведения. Димитър Талев е избрал най-подходящия психологически тип, който да олицетвори консерватизма на господствуващата в македонския български град ценностна система, да подчертае неизменността и непоклатимостта на патриархалната традиция, поддържана от векове, благодарение на която народът е оцелял.
Султана е амбициозна. Нейното чорбаджийско желание да издигне отново рода си никога не заглъхва. Тя непрекъснато подтиква мъжа си към работа, търси начин да се сроди с чорбаджии. Хора като Султана, стъпили здраво на земята не са способни на блянове. Султана не може и н обича да мечтае. Тя е изцяло заета с дребнавостите на всекидневието, в поддържането на реда в къщата си, в преследването на своите малки задачи. Навсякъде, където се появи, тя внася ред, спокойствие и яснота. Дори в бродерията, в изкуството, Султана знае да въведа чистота, точност, прецизност, симетрия.
Дори нейната вяра в Бога е лишена от вдъхновение. Душата и твърде много е свикнала да разчита на собствените си сили за да може да се отдаде на молитва. нейната вяра е по-скоро заради традицията, заради необходимостта “в нещо да се вярва”. Хора като Султана са хора на дълга и на честта. “Честта, която пази душевната чистота на човека” - това е неизменният девиз на героинята. Съзнанието за дълг се изразява в непрекъснатия стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал и да бъде полезна на своето семейство. Твърде сухи са обаче нейните понятия за правда и чест. От тях струи ограниченост и схематизъм. Султана се е превърнала в домашен полицай: “Стоян искаше сам да се оплаче от Султана, която стоеше като съдия пред него и вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна, вечно бдяща и строга, воинствуваща.”
Където се появи Султана, там сякаш всичко се подчинява на един узаконен ред: предметите, мислите, чувствата на людете и. Този женски характер би могъл да се възприеме като непоетичен, ако в него няма нещо друго, изпълващо образа с красота. Това е героизмът на тази жена. В нейната смелост, в нейната сила и всеотдайност се крие красотата и обаянието на образа. Тази сила извира от етическата и стабилност, от хармонията на нравствената цялостност и монолитността на съзнанието. В мисленето на Султана няма нюанси, няма противоречия. Основната категория е “трябва”. Макар едномерни, ограничени и статични, представите на Султана са центирарни около понятията за дълг, мисия и цел в живота. Въпреки че възгледите на Султана изглеждат твърде провинциално и елементарно, трябва да се признае, че те предполагат с кристална яснота “какво трябва да се прави и защо”. Кристално ясен е и резултатът от това - съхранението на рода, оцеляването на традицията и хората, които тя е обединила. Това е достатъчно за да бъде доказана несъмнената историческа мисия на този тип личности, мисия, която самата Султана дълбоко осъзнава. За разлика от много литературни критици, коментирали творчеството на Димитър Талев, Султана разбира, че неотменимо условие за битието на народността, вярата и културата е безпрекословното съблюдаване на нормите, предписани от традицията, пълната и дори безкритична преданост към унаследените от дедите ценности, вечността и универсалността на нравствения закон.
В този ортодоксален свят на ценностите всеки “грях” се наказва безпощадно. никой не пита защо една постъпка е била извършена, а се интересува дали са нарушени предписаните от традицията правила за поведение. Затова отношението на Султана към собствената и дъщеря е напълно разбираемо. то напомня поведението на първосвещеника Аарон в Стария Завет, когато Йехова убива детето му само защото си е позволило да запази жертвената клада, или пък на Авраам, който понася на заколение невинния Исаак, за да докаже безпрекословната си вярност към “Бога на силите”. Ако ние бихме протестирали, че и в двата случая децата са невинни според християнските, а не според иудаистките етични критерии, старозаветните герои с примирение приемат санкцията свише. Така Султана страда заедно с дъщеря си, но с ясно съзнание за правота я води към гибелта. Димитър Талев правдиво предава една културно-историческа реалност и нейния истински трагизъм.
Истинската красота в характера на Султана се проявява тогава, когато тя постепенно започва да осъзнава, че времето на ортодоксалните нрави и на патриархалните отношения отминава и хората вече се нуждаят от нови ценности, олицетворение на които представлява борбата на нейния син Лазар. Султана започва да проумява, че има неща по-важни от семейната нравственост и благосъстояние. С изостреното си чувство а чест тя разбира, че нейният Лазар работи и страда за народа. Когато покрусена, измъчена и посрамена, се бори за живота на Катерина, Султана започва да разбира, че истинските човешки чувства не могат да бъдат ограничавани от никакви предписания, че единственият съдник на човешкото поведение е съвестта и че святото чувство на любовта стои над всякакви ограничения. Постепенно под влиянието на родолюбивия подвиг на Лазар, Султана прекрачва рамките на традицията. Ако преди мерило за поведението и е бил Старият Завет - патриархалната етика, накрая тя стига до духа на Новия Завет - духа на любовта и изкуплението.
Ако Димитър Талев би представил един схематичен образ, олицетворяващ традицията, това може би е щяло да бъде удобно от сюжетна гледна точка, но постъпвайки така писателят би изневерил на своя творчески талант. Напротив, той изгражда един сложен и противоречив образ, позволяващ множество интерпретации, въплътил в себе си тежненията на българското самосъзнание, неговите ценности, неразрешими въпроси и страхове. Още от момента, в който читателят я среща, Султана прави впечатление със своята жизненост: тя е дребна, енергична, пъргава. Още от самото начало на живота си е принудена да воюва за своето място под слънцето. Изпаднала в тежко положение, тя разбира, че трябва да се бори за да може да живее. Тази борба на Султана продължава цял живот: “Такава беше Султана, все в някаква боба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.” Дори консерватизмът на Султана е плод на тази непрестанна борба. Много пречки изправя животът по пътя на тази жена и тя винаги съумява да ги преодолее. На няколко пъти Султана се бори със смъртта за живота на близки за нея хора. И в тези тежки, изпълнени с драматизъм минути тя не губи присъствие на духа, не губи смелост. Героинята владее себе си до съвършенство. Когато детето и умира, още на другата сутрин тя става и без сълзи, без плач продължава всекидневната си работа, като че нищо не се е случило. Когато нараняват Лазе, Султана не издава нито стон, нито вик, само грижовно прихваща сина си. Дори когато говори с него, единствения човек, когото тя не само обича, но дълбоко почита и уважава, очите и продължават да гледат строго. В спора си с Ния, в онези минути, когато двете жени, настръхнали стоят една срещу друга, Султана не вика, не крещи, говори с тих глас и само думите и стават по-остри, по-зли, по-несправедливи.
Ако нейният консерватизъм и конформизъм са разбираеми /така биха постъпили всички хора, принадлежащи към определено съсловие и съблюдаващи неговите правила/, все пак в педантизма и добросъвестността, с която тя се придържа към общоприетото отсъствува чувството за мярка. Като някой самотен рицар до последния си дъх тя стои на пост срещу пристъпите на приближаващия се нов живот, изпълнява своя дълг и брани своята чест така, както ги разбира. Във всеотдайността, с която тя се придържа към традицията, има нещо дълбоко ирационално /в противоречие с перфекционизма, който тя проявява в практическите си дела/, отсъствува здрав смисъл. със сляпата самоувереност на силните характери тя защищава онова, за което дълбоко е убедена, че е най-доброто. Тук можем да открием една от причините за нейната трагедия - несъответствието между вътрешната и сила и тривиалността на идеалите, които тя ревниво пази; между силата на нейния характер и ограничеността на духовния и кръгозор. Заключена в тесните рамки на патриархалния бит и морал, тя насочва своята сила към неистовото отстояване на стандарта, на нормата, на традицията, напук на реалния живот, напук на човечността. При всички случаи това е поведение, свидетелствуващо за сурова екзистенциална драма. Султана заявява: “Такава е правдата и честта, човек да ги носи в сърцето си и от нищо да не е бои!” Силните характери, които са свикнали другите да им се подчиняват и които безрезервно вярват в себе си трудно разбират другите, трудно приемат, че освен тяхното може да има и други мнения. Султана не може да проумее, да разбере и прости дори собствената си обичана дъщеря.
Ако нещо подобно би се случило на някое друго семейство в същата културно-историческа обстановка, проблемите биха били същите и по всяка вероятност почти навсякъде тези истории биха завършили по същия начин. В неистовата страст, с която Султана се наема да унищожи плода от връзката на дъщеря си с “ненавистния” Рафе Клинче има нещо патологично, ирационално.
Сцената със смъртта на момичето разкрива силата на страта жена, а заедно с това и нейната дълбока вътрешна блока, огромното искрено чувство, на което тя е способна. Най-силно страдат силните и горди хора, понеже не могат и не искат да доверяват мъката сина другите. И тази жена, за която всичко, дори любовта и брачното легло са въпрос на дълг и чест, тази жена, която така се владее, че не може да се поддаде на никакви чувства, само няколко редки часа не устоява на скръбта: “Султана склони глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките си сълзи, които бяха се събрали в нея през това мъчително денонощие. после тя пак се изправи на нозе като боец за последна битка...”
Въпреки всичко, в душата на твърдата и непристъпна героиня се е отворила голяма рана, която не престава и по-късно да кърви. През твърдите блокове на увереността започват да преминават пукнатините на съмнението. Тази мъка, която дълбае силната жена прави образа на Султана много по-близък на читателя.
Когато Димитър Талев разрива вътрешния живот на Султана, той следи “потока на съзнанието” на героинята, превръща в непряка реч нейния монолог. Писателят сплита своето с нейното слово, опосредствува чрез своята реч вътрешния и живот, следи пряко психограмата на душевните и състояния, единната логика на чувствата и мислите.
Образът на Султана претърпява мъчителни метаморфози. В името на своята фанатична преданост към еснафския морал и ценности, тя всъщност извършва престъпление срещу съвестта си, става причина за смъртта на дъщеря си. И тъкмо когато започва да осъзнава това, тя няма възможност да се изживява като грешница, да се отдаде на нравствени терзания. Чрез сина си Лазар Султана се приобщава към свещената борба на българите за духовна и политическа независимост. Тя не само спасява живота на детето си, но се оказва истинска опора за бъдещия народен водач, подбужда го и го поддържа за онова, към което ще го зоват градската чаршия и осъзнаващата се българска нация.
В постъпките на Султана има човешко величие, борба за погазени светини. Драмата на Султана продължава и тогава, когато тя се бори с Ния и с новото, което идва с познатата и вече цел да засенчи традицията. Тя отново започва война, дори с онова, което просветлява българщината, въпреки че самата тя е съхранявала чрез дома си тази изконна българщина. Защото и Султана е светилник, както и лампата на Ния. Това е, обаче, светилник железен, стародавен. Ния носи в себе си духа на младостта и женствеността. Тя е най-хубавото момиче в Преспа. Тя смайва всички с необикновената си физическа красота, рядкото си човешко благородство и уравновесения си хармоничен характер. Удивителна е способността и да отстоява с ум и такт своята любов пред упорития си баща Аврам Немтур, смъртен враг на народното дело и любимия и Лазар Глаушев. Сред героините на романа Ния е най-издигната в интелектуално отношение.
Сблъсъците между властната господарка в семейство Глаушеви - Султана и нейната млада снаха не са предизвикани от традиционните противоречия между снаха и свекърва, макар, че и двете искат да запазят за себе си Лазар и го наричат “моят Лазе”. В поведението на мъдрата и справедлива Ния се чувствува, че тя приема като напълно естествени майчината обич на Султана и синовната привързаност на Лазар. Противоречията между двете героини, отразени преди всичко във втората книга на тетралогията “Преспанските камбани” имат по-дълбоки причини. Двете жени олицетворяват двата свята - отиващия си патриархален порядък и новото време с неговите възрожденски стремежи към свобода и разкрепостяване на човешката личност.
Ния изгрява като едно малко слънце в мрачния и студен Глаушевски дом. Всички там са радостни и горди. Ния ги е очаровала със своя рядък женски чар и със своето човешко съвършенство. И винаги сдържаната Султана изразява възхищението си от нея: “Такава е звездата и...гори, грей на челото и, силна и хубава.” Димитър Талев значително се приближава към Йовковата традиция, изобразявайки женската хубост, особено в образа на Ния. За нея Султана казва: “Няма по-голяма сила от женската хубост.” Но скоро в сърцето на старата жена възниква смущение, което постепенно преминава в нетърпение и неясен гняв. Свикнала да подчинява всички в семейството на своята воля и на своя ум, тя започва да се дразни от обаятелната сила на Ния, която заплашва да и отнеме ролята на единствена повелителка в дома. Ния се държи мъдро и спокойно, върши всичко, което и нарежда Султана пъргаво и точно. Смирено и се подчинява, но през цялото време над нея тежи властната воля на свекърва и, която я следи със строг и придирчив поглед. Султана иска да запази стария патриархален ред в своя дом, промените я плашат. Ния се стреми към свобода не само в интимния си живот, а и в бита и семейството. Това е стремеж, носещ духа на новото време. Султана иска да се намесва навсякъде. Тя го прави не от лош нрав, а от майчина обич и от искрено убеждение, че само тя знае кое е добро и кое зло за членовете на семейството й.
За пръв път двете жени се изправят една срещу друга заради газената лампа, с която Ния иска да замести светилника. Едно след друго възникват разногласията между тях - за оскъдното хранене на семейството, за дървените лъжици, които вече никой в Преспа не употребява, за новата покривка на трапезата. Укорът на Султана към снахата заради нечистите погледи на Вардарски към нея, Ния счита за груба намеса в нейните най-чисти чувства към Лазар. В душата и се появява възмущение към свекървата и желание за съпротива.
Султана е свикнала да държи всичко в желязната си ръка, не би могла да понесе идеята Лазар и Ния да се отделят като самостоятелно семейство. Тя се държи безцеремонно, жестоко и грозно с Ния, наранява най-болното и място - нейното бездетство, грубо засяга чорбаджийската и чест, укорява я, че е разбила къщата й. Читателят може в този момент да намрази сухата дребна старица, от тънките устни на която излизат отровни думи. Скоро обаче той вниква в трагедията на тази майка, чиито мисли са по-тъжни от всякога. Горчивите и думи не я оневиняват, но позволяват тя да бъде разбрана. Султана признава своето безсилие пред новото време, което властно настъпва.
Романът “Железният светилник” не ни въвежда просто в някаква географска или териториално-административна зона, а в духовното пространство на българщината в стадий на активно, действено формиране на националното самосъзнание. Д един изключителен замах Димитър Талев е съумял да представи зад една съвкупност от уникални, нямащи нищо общо помежду си индивидуални съдби и характери едно единно историческо действие, една мащабна качествена промяна, преминаваща като червена нишка през житейските проблеми, мислите и чувствата на всеки. Ние релефно виждаме сблъсъците на вековната традиция с новото, с надеждите и вълненията на поробените македонски българи в годините, когато тяхното самосъзнание вече е реалност. Писателят споделя напълно дълбоко вкоренената народна вяра, че родът устоява и пребъдва благодарение на святото съблюдаване на извечни традиции. Заедно с това той убедително показва, че сляпото и фанатично придържане към патриархалния морал, нрави и обичаи в преломни моменти, когато се ражда новото - просветата, поривът към свобода на личността и национална свобода, - когато разцъфтява оригиналната българска култура и религия, конформизмът и консерватизмът стават вредни, дори опасни.
Пробуждането на народната свяст и на родолюбивите идеи на преспанци са показани във втората част на романа “Тъмни времена”. Пръв сеяч на национално самосъзнание е Климент Бенков, честен и трудолюбив търговец, искрен и възторжен патриот. Той пръв хвърля камък в застоялите води на робския живот в града, нарушава ориенталския покой на преспанските общинари чорбаджии, някои от които се намират под влияние на гръцкия владишки наместник. Климент Бенков подема енергична боба за изграждане на нова църква в Преспа. разговорите, грижите и вълненията на жителите на града около издействуването на султански ферман за построяване на храма съдействуват за укрепването на тяхното българско самосъзнание Раздвижват се духовете, в живота на преспанци се появява нещо ново, но будният и смел родолюбец Климе не успява да доведе борбата докрай. Животът му е прекършен от неизлечима болест. Дълго време след неговата смърт е спрян строежът на българската църква, но делото на първия преспански будител не пропада. Подемат го Лазар Глаушев и неговите другари.
Образът на Лазар е типична илюстрация за това, че човешката личност е неразривно свързана с времето, в което живее и носи белезите на епохата, на историческите реалности, съпътствуващи нейното формиране и реализация. Индивидуалното поведение придобива историчност само тогава, когато човекът се превръща от наблюдател и пасивен свидетел в активен участник и творец на историята. Тогава активността на личността в най-голяма степен влияе върху развитието на много съдби и събития. Такава е личността на младия Глаушев, водач в обществените борби на своя народ. С много съдби се кръстосва съдбата на Лазар. В много изпитания се калява и проверява неговият характер. Този образ стои в центъра на една от основните линии на повествованието - обществено-историческата.
Като че ли няколко поколения са съществували за да създадат предпоставки за появяването на такъв виден и талантлив човек. Необходима за неговото възпитание е строгата родова традиция, патриархалната ценностна система, оформила солидния му нравствен ориентир. От своята майка Лазар получава генетически силата и независимостта, гордия и несломим дух, жаждата за просвета и природната интелигентност. Освен това, Лазар е обект на постоянни грижи от страна на Султана, грижи, отдадени на неговото възпитани и образование. Много от своите нравствени начала той дължи на майка си. Той дълбоко я уважава и цени. Те двамата често се радват един на друг, приятно им е да седят заедно край огнището. Лазар винаги се допитва до Султана, споделя с нея планове, успехи и неуспехи, съмнения, горчивини и възторзи. Тя всичко разбира, дава му умни и полезни съвети.
От своя баща Лазар възприема остротата на чувствата, дълбокия естетически усет и поетическо въображение. От Рафе Клинче той придобива любовта към свободата. От рилския монах - дълбочината на националното самосъзнание и патриотичното чувство: “Човек не бива и не може да живее само за себе си.” И младият възрожденец е обърнат изцяло към света, към другите, към многобройните люде от своя народ, които започват да чувствуват с непреодолима сила историческата солидарност на една нация. По-късно с дълбок нравствен патос той ще изповяда пред майка си, че иска да направи много добрини на людете, да излезе нашироко, на простор и да поведе хората след себе си там... Това развитие на характера на Лазар Глаушев се извършва ходом, в процеса на самата черковна борба, тясно се обвързва с развоя на сюжета. Така историята на един характер се превръща в история на неговото време. Лазар Глаушев притежава всичко за едно комфортно, престижно, удобно съществуване, предполагащо богатство, обществен авторитет, максимално възможната за един българин власт. Чрез лоялност към гръцките първенци и духовенство Лазар може да достигне до още по-високи привилегии /дори образование в Атина/ Въпреки отказа си на гръцкия наместник той получава най-доброто образование в Преспа, т.е. съхранява всички свои шансове. Освен това, пред него стои перспективата да се ожени за най-богатото момиче в Преспа и потвърди пословицата че “пари при пари отиват”.
Цялата по-нататъшна история на Лазар Глаушев представлява изживян и изстрадан опит за намиране на конкретния, житейски смисъл на живота, не като книжно поучение или абстрактна проповед, а като осъзнато действие, свързано със забележими и значими последици. Ако първата крачка по този път е изборът на образованието в Охрид пред престижната /но не българска по дух/ възможност да учи н Атина, следващите му стъпки са свързани с народните борби за духовно освобождение. Лазар се отказва да стане учител /също крайно престижна роля в онези времена/, виждайки в това една зависимост от богатите родители, една принуда да дели децата на състоятелни и бедни, като угодничи на властимащите. Той иска да учи хората, но да ги учи свободно, без ограниченията на някакви догми и канони - да ги просвещава истински, да възпитава просветени и цивилизовани граждани.
Решителна крачка в неговото самоопределение представлява вътрешната борба около въпроса за женитбата с Ния. Той обича искрено прекрасното момиче, но вижда сериозно препятствие в това, че тя е дъщеря на най-яростния противник на неговото народно дело Аврам Немтур. По този въпрос Лазар разсъждава държавнически. човекът, който се е посветил на общественото поприще - смята той - няма право на личен живот, на лични пристрастия или чувства. Не е допустимо желанието за лично щастие да повреди на борбата за общественото благо, на която той се е отдал с цялото си същество.
Да служи на другите, да страда заради тях, да работи денонощно за доброто на своя народ - в това Лазар все по-определено намира смисъла на своя живот. В желанието му да поведе хората няма и следа от властнически амбиции. Тази своя роля Лазар приема като дълг, като призвание, като божествена мисия, не зависеща от неговите собствени желания и потребности. Когато Стоян Глаушев с дълбока мъка казва пред близките си, че след смъртта на Климент Бенков няма кой да поведе народа за построяването на новата църква, Лазар твърдо решава за себе си: “Аз ще поведа народа, аз, аз!” това не е амбицията на харизматичен грандоман, Не от тщеславие или мания да влезе в историята героят се обръща към общественото поприще. Напротив, той осъзнава това признание като дълг пред близките си, пред хората в Преспа, пред своя народ. Симпатия предизвиква желанието на Лазар да достигне нравствено съвършенство - да бъде просветен, чист, чист, мъжествен. Внимателният наблюдател обаче ще забележи, че младият човек се стреми не към хармония и благочестие не просто заради някакъв абстрактен нравствен максимализъм, а за да може да изпълни обществения си дълг.
С развитието на романа проблемът за смисъла на живота се проявява в съзнанието на Лазар във вид на все по-сложни ситуации, в които той е принуден да направи избор. Всеки следващ път решенията му носят все по-значителни последици, но размишленията му стават все по-дълбоки и все по-последователни от морална гледна точка. Пред очите на читателя героят достига до една впечатляваща нравствена зрелост, до една висота, достойна за истински народен водач. Особено ярко жизнената позиция на Лазар проличава в неговия спор с владишкия наместник. На грандоманските обещания за материално благополучие и реципрочните заплахи, че го очакват страдание и бедност, Лазар отговаря с думите на Христос: “Не само за един хляб живее човек.” Извор на нравствено вдъхновение представляват думите на героя, че който е вкусил от сладостта на духовната храна, той вечно ще жадува за нея и ще я търси.
Така в “Железният светилник” ние ставаме свидетели на един осмислен и изпълнен с преданост към хората живот. Чрез образа на Лазар Димитър Талев утвърждава изконни национални и обществени добродетели на българина, правдиво изобразява неговия възрожденски порив към свобода, справедливост и човешко достойнство.
Това е роман, част от една мащабна национална епопея, възвеличаваща изконни народни добродетели, съхранили българското име през мрака на чуждото господство и подтисничество. Димитър Талев е показал разкрепостяването на българския дух, възхода на нравственото и национално самосъзнание. Оттук в романа като концентрични кръгове на едно започващо вълнение ще тръгнат вълните на историческото движение и народното надигане за да обхванат и други сфери на живота, за да повлекат и други съдби, да разкрият нови обществени перспективи. Смисълът на тази творба може да се извлече от разбирането на писателя, че към миналото човек се обръща в стремежа си да проникне в бъдещето.